Sonya Vraykova
Jun 27, 2018
Откакто съм с апарат в ръка и съхранявам не само моментите в моето обръжение, съм водена от идеята, че това са не просто снимки, а спомени за цял живот; а може би два и даже три. И още, че тези моменти не трябва да остават в компютри и телефони в днешно време, а да се отпечатват и съхраняват грижливо.
Тази моя максима наскоро се потвърди отново и ми показа, че съм на прав път, когато до мен достигна малка, черно-бяла снимка отпреди 53 години с молба да я ретуширам и уголемя на хартия. Снимката сама по себе си не впечатлява на пръв поглед, но когато започнах да я обработвам тя неусетно ме пренесе в друго време. Почувствах се неволен зрител на това волно тичане по брега на морето на баща и дъщеря. В ушите ми звънна искрен детски смях и сякаш усетих стаеното щастие и ритъма на сърцето на майката зад кадър. Не зная каква е историята на тази снимка( а всяка има такава!). Беше ми казано, че този кадър е особено ценен и носи много голям емоционален заряд. Запитах се необходимо ли е да мине поне четвърт век, за да "узрее" човек и да осъзнае, че снимките с любими хора и прекрасни моменти са едно от нещата, които остават дори когато вече ни няма?